"Този, който не помни историята, е осъден да я преживее отново." Джордж Сантаяна
Спомням си... нещо, което се случи в зората на демоkрацията. И което никога няма да забравя. До нас имаше голямо държавно предприятие. От онези, огромните социалистически мастодонти. Създадени в пълно противоречие на пазарната икономика и здравия разум. И заплатили Промяната- с цената на безлюдието на пустеещите си сгради и ръждивите кранове. На времето, то имаше собствена библиотека.(Както повечето, но неговата... беше наистина голяма) Е, аз бях в казармата. Прибирам се в отпуска, и виждам... как десетки роми, носят чували с книги. Досетих се- какво е станало. Разграбваха затворената библиотека на Пристанището. И връщаха книгите- на Вторични суровини. Четири стотинки и половина. На толкова изкупуваха хартията тогава. Отидох там... и видях. Представете си здание, с липсващи врати и прозорци. А вътре... помещенията, чиито под беше зарит с книги. Килим, дебел близо метър. (бяха взели дървените етажерки, първо.) Вървиш... и стъпваш... по книги. Грозна гледка. Нашата демокрация. Едно уродливо рождество. В което дървесината е по-ценна от знанията. А физическото оцеляване стои над духовните нужди. Брутално. Гротескно. Символика. И реалност. Нашата реалност. Някакви жалки, окъсани създания тъпчат човешките знания. Пълнят с тях чували. И ги мерят на килограм. За да осигурят съществуването си. Нормално. Какво значение има- какво е казал някой, някога си... когато не можеш да четеш, дори. Или когато няма какво да ядеш. Или, просто... не ти пука. И ми се прииска... Адски много ми се прииска- да ги запаля. Да запаля всички тези хиляди книги... Само, за да не ги пипат- с мръсните си ръце.
Картини от миналото? Не... Добре дошли... в бъдещето. Нашето бъдеще.
|